14 септември 2016 | Актуално

МОН, долу ръцете от учебната програма!

 

the-day-of-knowledge-1636816_1920

В ДЕОС наблюдаваме, че образователната реформа се превръща в политически спектакъл, а не в добре обмислена политическа инициатива за разрешаване на сериозните образователни проблеми.

Истината е, че България изостава цивилизационно с развитието на образованието си като не залага изключително на училищната и образователната автономия. И основният признак на остатъчния тоталитарен тумор в нашата система е именно фактът, че държавните институции продължават да контролират учебната програма.

Тук държим да направим ясната разлика между учебен стандарт и учебна програма. Първото са уменията, които учениците искаме да развиват – наистина общи неща като работа в екип, критично мислене и т.н.. Учебната програма е инструментът, с който се постигат тези цели, но този инструмент следва да бъде определян от учителския колектив в сътрудничество с родителите във всяко едно отделно училище. Защото училищата имат своите местни особености, с които държавният чиновник няма как да е запознат. В интерес на истината, държавният чиновник няма никаква друга работа в едно училище, освен да се увери, че самият колектив спазва коректно правилата или програмата, които сам си е определил.

Всички деца имат различни нужди. Това трябва да бъде изходната точка на една съвременна реформа. Това убеждение предполага в себе си, че учителят е този професионалист, който анализира въпросните нужди. Когато обаче държавата му спуска общите решения за всички деца, учителската способност да се анализират нуждите на учениците става излишна, защото така или иначе учителят остава задължен да задоволява фиктивните, безлични, абстрактни нужди на единицата „ученик“, които чиновникът и експертът са наизмислили. Това е и причината родителите да се отчуждават от училището, защото когато учителят няма свобода, няма смисъл с него да се обсъжда друго освен отсъствия,  оценки и пари за екскурзии.

Когато самата система възпитава такива „крепостни учители“, качеството на образованието спада драстично. И то спада, защото липсата на свобода в училище се превръща в безпомощност. Учителят с вързани ръце е като всеки творец с вързани ръце. Той се превръща в масова медия за нещата, които държавната институция иска да каже на учениците. Затова държавата определя „задължителни“ предмети, текстове, учебници и стига до абсурда да определя подредбата на буквички в букварчета.

Пагубното за българското образование състояние се дължи на представата, че задължителната програма е научената програма. На обществото се втълпява, че нещо трябва да бъде задължително изучавано, за да бъде научено. Номерът минава, само защото МОН не прави истински изследвания за състоянието на образованието и не си проличава колко много от задължителното изобщо не се учи, защото никой няма интерес и нужда от него.

Какво ни показват обаче данните? Около 50% процента функционално неграмотни ученици. Половината ни общество не може да приложи наученото. Това означава две неща:

1) задължителната учебна програма или не развива функционалната грамотност на учениците, т.е. не се интересува от техния действителен успех в живота след училище, или

2) задължителната учебна програма е толкова зле замислена, че просто е неефективна.

Предвид, че една задължителна програма не може да отговори на нуждите на всяко отделно дете, тя винаги остава неефективна. Затова е работата на учителя да познава лично вашето дете и да отговаря на образователните му нужди.

Дефектът на задължителната учебна програма ясно си проличава в момента, в който за образователните резултати бъдат обвинени единствено учителите, учениците и родителите. Т.е. хората, които държавата е натикала в една система, върху която те нямат никакво влияние. Тогава държавата казва „Ето, ние ви направихме хубава програма, ама вие не можете да си свършите работата“. Докато продължава да бъде така, ДЕОС ще продължаваме да казваме на всеки 15-ти септември „МОН, долу ръцете от учебната програма и оставете учителите да си свършат работата!“

Share