10 февруари 2015 | ДЕОС Работи

Закон ми дай

Вчера на страницата на прокуратурата се появи предложение за промяна на Наказателно-процесуалния кодекс (НПК). В основата си то цели да тушира синдрома „братя Галеви“ или превърналото се в мода бягство на осъдени за тежки престъпления от излежаването на техните присъди.

Принципно това е важно, защото с Тълкувателно решение № 3 от 15.11.2012 г., Върховният касационен съд приема, че постановяването на осъдителна присъда и налагането на ефективно наказание „лишаване от свобода“ не означава, че опасността от укриване на осъдения подсъдим се завишава. Съдът също така приема, че ако подсъдим се намира на свобода (защото е бил оправдан) и впоследствие по-горна (или последна) съдебна инстанция измени присъдата му и го осъди на лишаване на свобода, то това не може да бъде основание за постановяващата инстанция да наложи по-тежка мярка за неотклонение, например “задържане под стража”. С това ВКС разкри не само някои несъвършенства на наказателноправната ни нормативна база, но и най-вече на свързаното с нея правоприлагане.

За нас в ДЕОС темата правоприлагане е приоритетна.

Именно поради това констатираме, че вместо да допринесе за ускоряване на наказателния процес, чийто резултат освен по-бързото правораздаване да бъде и допустимото задържане на подсъдимите под стража, прокуратурата отново решава да поеме по доказано по-лесния, но нерешаващ проблемите път на законодателните промени. В ДЕОС смятаме, че предложението за допълнителна преценка от страна на съда дали налице е опасност осъденият да се укрие и на това основание да бъде изменена мярката му за неотклонение, не би решило съществуващия проблем. Решението според нас е в продължителното задържане на подсъдимите за тежки престъпления под стража до постановяване на окончателното решение, което обаче е възможно единствено в условията на далеч по-бързо съдопроизводство.

Преглеждайки останалите предложения на прокуратурата отчитаме, че някои от тях не са особено нужни, тъй като търсеният с помощта им резултат е постижим и със сега предвидените в закона средства. Например това се отнася до предложените изменения при мярката за неотклонение „подписка“ – тя и към момента представлява ограничение в правния статут на обвиняемия/подсъдимия. Същото можем да кажем и за замисленото задължение за съда, при вземане на мярка за неотклонение „домашен арест”, да определя и адреса, на който тя ще се изпълнява – това се прави и сега. Проблемите там очевидно не са в текста на закона, а в неговото прилагане.

За сметка на това, истински ни учудва предложението за „създаване на процесуален механизъм за възлагане на разследването на дела на следовател от състава на „Националната следствена служба“, тъй като досегашните законодателни усилия вървяха в точно противоположната посока – на почти пълното маргинализиране на следователите като част от органите на досъдебното производство.

Като по-интересно сред предложените нововъведения трябва да споменем промените в подсъдността на специализирания наказателен съд, които да доведат до неговото „разтоварване”. Това е целесъобразно, защото главната му задача е да се концентрира върху сериозната организирана престъпност.

В предложението на прокуратурата не отсъства и темата специални разузнавателни средства (СРС). Изложена е идеята, прилагането им спрямо съдии, прокурори и следователи да се разрешава предварително от председателя на Върховния касационен съд (ВКС) или от изрично оправомощен негов заместник, по искане на главния прокурор или оправомощен негов заместник.

В ДЕОС смятаме, че изменения в сферата на СРС не бива да се дискутират „на парче”, а само в цялост. Задължителна част от тази дискусия трябва да бъде разписването на правомощие за разрешаващия съдия да се запознава със събраните от разследващите органи материали, на чието основание да прави обективна преценка дали и доколко прилагането на СРС е основателно и допустимо. Така съдийската роля при разрешаването на подслушване и наблюдение ще се раздели със сегашната си бланкетност и ще се изпълни със съдържание.

Сума сумарум, в предложенията на прокуратурата намираме както някои смислени и целесъобразни, така и ненужни повторения на сега присъстващи разпоредби. За пореден път впечатление ни прави, че се залага на по-лесното, а именно на законодателни инициативи вместо на по-доброто прилагане на съществуващата нормативна база. Накратко – закон ми дай.

За ДЕОС – Емил А. Георгиев

*Снимка – Съдебна палата от Andreas Kontokanis